Госпожо Андонова, ето че пак се оказахме в темата за „традиционната“ шамарена педагогика“. Преди да ви задам уточняващи въпроси бихте ли ни казали как си обяснявате факта ,че български политик легитимира наскоро упражняването на насилие над децата?
Юлия Андонова: Аз много благодаря за поканата и готовността да поговорим отново за телесното наказание и за ширещата се в общественото пространство нагласа, че шамарите са оправдани и са подходящо възпитателно средство. Не съм сигурна как да отговоря на въпроса за това какво е нивото на морала и личността на човека, който е заговорил по този начин! Искам да му благодаря за това интервю, на което голяма част от обществото ни стана свидетел защото той заговори за ролята на насилието и насочи вниманието ни върху ролята на шамара, върху това какво причинява това възпитание върху децата! Мога да се върна назад към 2018 г.когато с Националната мрежа за децата направихме представително проучване точно за онази нагласа на българските родители за телесното наказание. Тогава 88 процента от родителите споделиха, че не приемат шамара като ефективно възпитателно средство. Въпреки това обаче, две трети от тези родители са го използвали поне веднъж в живота си, а понякога и по-често! От тези отговори може да се види, че бащите и майките упражняват телесно наказание над децата си,т.нар. „възпитателни шамари“, унизителни наказания, бой, тогава когато се чувстват безпомощни. Тогава когато са изключително много уплашени и когато нямат друг изход, друга алтернатива!
Опишете профила на родителя, прибягващ към шамарената педагогика. Казвате, че той прибягва до насилие когато е изчерпал другите методи, н някои казват „ако не бия детето си, няма да го направя личност, твърд човек“…
Ю.А. Това са онези родители, придърженици на остарялата педагогика. Обяснявайки поведението на своите баща или майка когато те са ги наранявали и наказвали, те в момента за да оправдават това насилие, което се е случвало с тях в детството, рационализират всичко онова ,което им се е случило и казват:“ето аз съм станал човек, боят ме е изградил, преди много години баща ми ме преби, а майка ми направи еди какво си, така той/тя/ подтискат у себе си собствените си чувства на срам, обида ,неразбиране защо човекът, който най-много обичат ги е наранил толкова жестоко! По този начин може да обясним модела, който една част от обществото ни възприема. Може да се четат различни изследвания, можем да се върнем към Макаренко и неговата школа, която през години е доказала своята неефективност. Ще се убедим, че обществото е преминавало в своето развитие през различни похвати, методи, а години по-късно ги е отхвърляло. Всеки един човек, който през живота се е получил един шамар, едно наказание от своите родители, знае какво е изпитал! Нека обаче се запитаме какво се случва с онези деца, които изпитват телесното наказание ежедневно! Изпитват ужаса от това наказание!
Какво точно е психическото състояние на детето когато него го третират насилнически?Не говоря за тежките форми на насилие, а по-скоро за меката употреба на шамара!?
Ю.А. Не мога да оправдая нито един шамар! Но трябва да знаем за последиците и от най-„меката“ форма на употреба! Ако знаем, че едно дете се страхува от реакцията на родителите си, то губи доверието си към тях. То не може да довери дали било оценката от училище, новите приятелство, а ако говорим за юношеската възраст – за първите любовни трепети. Когато един родители удря, той нарушава връзката с детето си! То заживява в страх, скрива се вътре в себе си, не съумява да общува нормално с тях. Ако се върнем в миналото когато в една къща живеят няколко поколения семейства, заедно живеят с децата, предават се модели на поведение, разпределяли са се грижите за малките. В момента родителите трябва да се справят сами с всичко! С ширещата се дезионформация в страната ни, те се притесняват да получат подкрепа тогава когато е необходимо. Има етапи, които стават много сложни – когато децата започнат да употребяват наркотици, сексуален опит, девиантно поведение. Тогава семейството като цяло се нуждае от специализирана подкрепа, от психолози, социални работници, педагози.
Да си представим родителя в подобна ситуация от малък град. Как да му се помогне? Тук не съм сигурна дали директно се отговаря на този въпрос.
Ю.А. Не само не знае, но и не се доверява на социалните служби. Това е резултат от дезинформацията, за която говорих преди малко. Той се страхува от неправителствените организации. Искам да подчертая с големи букви, че в страната ни има неправителствени, граждански организации, хора които сме се посветили живота си на това да помагаме на другите,на семействата ,на децата! Мога да дам десетки примери за работещи организацци в подкрепа на децата и семействата – Асоциация „Родители“, НМД, Фондация ПУЛС и още много работещи организации, предлагаме подкрепящи програми, даваме безплатни психологически консултации!
Тоест, не говорим само за телефон, на който той или тя да звънне когато преживява подобни трудности?
Ю.А. Да, тук е моментът да отбележа нашите програми за позитивно родителство! Фондация „П.У.Л.С.“ през 2018,2019 година пилотираха в страната ни една американска методика, трансформирана в Исландия, по-късно адаптирана под международно супервизия за нашата страна, това е една програма за родители, която дава именно онези инструменти, с които родителите сами да се справят и да намират своите силни страни! Или как да реагират когато детето се тръшне в магазина и иска точно тази вафла сега или веднага, а не друга, хората гледат осъдително майката или бащата „о,вие не можете да купите на детето си едно шоколадче“! Или как може да не сте го възпитали, вижте как крещи…Общественото мнение е много негативно, винаги готова да съди когато един човек не се „справил“ с възпитанието на децата. Ние сме общество от големи“ експерти“ в това отношение когато не се отнася до нас. Но да разберем – това е друго, това е усилие!
Добре, разбрахме, че е имало натрупване на негативни фактори, които пречат на – ще използвам вашата терминология – на „позитивното родителство“. Но бихте ли казали кой прибягва повече до насилието – бащата или майката?
Ю.А. Не можем да кажем дали повече едните или другите упражняват насилие. В обществото ни продължава да стои една заблуда, че традиционно мъжете са насилници, а жените – жертви. Много е важно ние като специалисти,които работим с хората ,със семействата, да избягаме от тази заблуда. Трябва да кажем, че всеки един родител, било мъж или жена, може да изпадне в ситуация, в която да е упражняващ насилие, или ситуация, в която да е жертва. Нашите данни през годините показват, че и майки могат да бъдат упражняващи насилие над децата си. Имаме и подобни случай на насилие от бащата, когато упражняват тежко насилие над детето. Важно е какво се е случвало в семейството на родителя, когато е бил малък. Какъв модел е възприемал като поведение, защото начинът по който ние възприемаме от родителите си, се превръща в наш собствен модел. Затова ние имаме програми за консултиране и подкрепа. Няма нищо срамно в това един човек да потърси помощ от специалисти. Това не е признак на слабост, напротив – това е признак, че човекът е зрял, че търси подкрепа и желание наистина да направи най-доброто за себе си и за своето дете.
Казвате често, че родителят изпада в „безпомощност“, усеща“липса на алтернатива“. Какво е родителството?
Ю.А Не знам дали има правилно определение за родителстването,в моето разбиране това е един най-прекрасен момент в живота човек, създаването на семейство и появата на нов жимот. В същото време, това е един от най-стресиращите момент!Тази амбивалентност много тревожи и буди страхове у хората. Довчера си бил отговорен най-много за кучето си, или за цветята, а в един момент се появява друго живо същество, малко човече, което е продукт на желание, на вяра в това,че създаваш нещо хубаво в живота си, но и – има отговорност към него! Едни 3 килограма, в които е събрана страшно много любов и страшно много отговорност. Новите родители изпитват много страхове.
По-интересно за нашия разговор защо и как се стига до телесно насилие над детето е тийнейджърската възраст, когато родителят по-често прибягва до физическа сила!Когато то изгражда личността си, това е друга отговорност!
Ю.А. Родителството започва още от момента на раждането, даже преди него. Това е един дълъг процес. Когато не можеш да разбереш какво означава плача на бебето, когато търсиш различни начини да го успокоиш, тогава в тийнейджърството му, ти вече знаеш какво може да направиш за него. В тийнейджърството децата са бурни, това е един непрекъснат протест, на отхвърляне на всичко! Колкото и отдаден един родител, идва един момент когато детето му казва – махни се, не ти вярвам, аз съм голям човек, говориш ми глупости, откъде накъде да трябва си чистя стаята, в колко часа да се прибирам! Това са едни процеси, през които преминава всяко дете, а родителят трябва да знае как и кога да поставя границите му. През ранната му възраст вече трябва да е научено. Например да знае, че пред седмицата му се полага един шоколад, а в магазина ще избере едно нещо – ето това са границите в поведението му! За да превенираме проблемите на юношеството, много важно е как сме живели с детето когато е било мъничко.Някои неща са нормални, други ни тревожат. Но онова, което не се променя е любовта на родителите към своите деца. Понякога трудността идва от това, за което не се говори. Например темата за секса, за наркотиците са теми, за които не се говори. Това табу пречи на родителите да общуват със своите деца. Оттам насетне има един голям обществен въпрос, а той е – трябва ли други хора да говорят за секса, освен собствените ти родители! Големият момент е, че майките се срамуват да говорят за тези „неща“. И детето не получава достатъчно информация от тях и търси информация от другаде, от съучениците си, от интернет, може да попадне на педофилски групи, хора които искат да експлоатират детското любопитство. Затова е много ключово да търсим заедно като общество решението, да запълним дупките в общуването. Да не се притесняваме да търсим помощ от други хора, които са специалисти. Те са експерти, които могат със сърце и знание да помагаме на родителите да живеят в хармония с децата си.
Според статистиката, децата престояват по седем часа със смартфоните си. Как смятате, че родителите ще могат ефективно да говорят с тях при този интернет контекст, за да не изпадат в безпомощност,че децата им не искат да ги чуват какво им се говори?
Ю.А. Въпросът опира не толкова до количеството време, което прекарваме с децата си, а до качеството на общуването с тях. Качественото време когато сме с тях, дали ще бъде традиционната вечер,през която ще гледаме кино с тях, или ще си правим пижамено парти и споделяме разни неща и си говорим. Дали родителят ще отдели 30 минути, или един час дневно и да пита детето си за онези неща, които го вълнуват, да отговаря на онези много въпроси, които то ще им зададе. Колко сме спокойни ние, нашите мобилни устройства да не ни пречат да ги изслушваме – това има значение!
Социолозите ни казват да бъдем по-гъвкави в тази електронна среда и акцентират вниманието върху пропастта, която има между родители и деца, не отдават достатъчно внимание за качеството при общуването с тях. Може би те абсолютизират „пропастта“ и говорят само за виртуалните облаци, в които детето обитава и за невъзможността родителят да бъде допуснат…
Ю.А. Не мога да дам еднозначен отговор.Нашите психолози говорят за качественото общуване, което сме длъжни да им осигурим.
Кои са примерите в работата на ПУЛС, които ви доставят удовлетворение?
Ю.А. ПУЛС вече 22 години помага на хората, преживяли насилие. Работата ни никак не е лесна. Срещаме се с хора в едни от най-тежките за тях моменти. Измерението за успеха ни е когато ставаме част от промяната на живота на хората, окито са потърсили нашата помощ.. Когато децата са отделени от семейството, или са останали сираци, а ние сме успяли да допринесем за тяхната ключова промяна в поведението им. В начина, по който общуват помежду си, спират да упражняват насилие. А това се е дължало на обстоятелството, че единственият начин, който е познавало в живота си, това са боят и обидите. За нас е успех когато след много дълга работа, едно дете спира да проявява агресия, спира да използва обидни думи. Случва си не много чест това! Хубаво е когато сме част от тази промяна. Когато работим със семейство, ние му даваме защитена среда, среща се с психолози, социални работници, подкрепата за тях е много важна. Идват при нас и казват, детето не ходи на училище, бие се с другите деца, или пък експериментира с наркотици,какво да правим?! Тогава ние създаваме среда,заедно с тях да споделят своите притеснения, да открият своите силни страни! Много е важно участието на децата. Детето понякога прави различни неща, за да получи внимание. Има нужда от авторитет, който да му показва разликата между редно и нередно.
Засегнахте още един важен въпрос. Той е регистриран и в световен план – липсата на авторитет или разпад на авторитетите. Защо децата губят авторитетите си?
Ю.А. Много ни занимава този въпрос: защо децата нямат авторитети. Как израства и не уважава хората, които са го отгледали. Демонстрира неуважение към учителите. Ще се върна към въпроса за детството. Как сме се държали към тях, дали помежду си родителите му се уважават, дали са избягвали скандалите, крясъците, чупене, наранявали са се.Когато детето е било свидетел на насилие, то губи уважение, родителите му загубват авторитета си пред него.
А не се ли носи във въздуха това разпадане на авторитета? Фейсбук не е ли източник също на разграждането им?
Ю.А. Включително разпада на уважението към учителите ,полицаите, лекарите, социалните работници, какво е отношението на обществото към тях! Има объркване на ролите. Ако родителят казва на детето си за неговия учител, о, махни го, не знаеш какво аз чух за него или нея, няма как да очакваме детето да уважава учителя си. Или пък полицаят. Нека да се запита онзи ,който прочете това интервю,а аз как се държа с децата си! Има едно хубаво клипче Children see. Children do! Всичко, което правим ние се копира от децата ни!
Източник: marginalia.bg
Снимка: pixabay.com
