Интервюто взе: Стела Маринова
Г-н Богданов, каква е най-честата причина за постъпилите сигнали за насилие?
Хората не се раждат насилници. Средата, възпитанието и липсата на капацитет да се справиш с проблемите, които имаш, подтикват хората към агресия. Причините за насилието в семейството са много, но най-честите са, когато родителите имат сериозни психиатрични проблеми, алкохолна или наркотична зависимост, които не са овладени. Често те са съпроводени от нисък родителски капацитет, в повечето случаи са налице бедност, изолация, кризи в семейната среда. Показателен е фаталният случай от преди няколко дни в Габрово, при който баща с наркотична зависимост уби сина си. Липсата на достъпни социални и здравни услуги за тези заболявания водят до големи кризи в семействата, които често са съпроводени с насилие и дори смърт.
Само по част от сигналите се откриват случаи. Каква е причината за това?
Най-тежко е емоционалното насилие. Нечовешка е широкоразпространената практика в България при развод детето да се използва за разменна монета. Трудните бракоразводни дела са кошмар за малчуганите. Има родители, които не могат да се разделят нормално и цивилизовано, и започват да настройват детето срещу единия родител, налагат се забрани. Тогава хлапето е раздвоено, страда и е объркано. Наскоро имахме случай, при който майка крие в продължение на една година детето си от баща му и го настройва срещу него, твърдейки, че малчуганът е насилван сексуално. Социалните служби, правораздавателните органи трябва да са много добре подготвени за тежките случаи.
Какви са потенциалните последици за здравето на децата, претърпели насилие?
Децата, преживяващи насилие, развиват така наречените психосоматични разстройства. Те могат да бъдат забелязани на чисто физическо ниво, като отслабване или напълняване, кожни проблеми или дори развитие на диабет или други болести. Ако агресията се увеличава, детето се отчуждава и се превръща в аутсайдер. Тези симптоми могат да се открият най-вече в училище и в детската градина, затова педагогическият персонал трябва да може да разпознава страданието на малчуганите. Децата, преживели насилие, са склонни към употребата на наркотици, тютюнопушене, започване на сексуален живот в ранна възраст, както и развитие на много психични проблеми, които оставят траен отпечатък в живота на човека.
Децата с най-тежките случаи на насилие биват настанени в кризисни центрове. С какво са свързани техните проблеми?
В кризисните центрове се настаняват децата с тежки травми. Обикновено такива са преживели сексуално насилие от родители или близък на семейството, или пък са системно малтретирани от побой, жестоки наказания, психичен тормоз. Наскоро имаше един случай на дете от Гоцеделчевско, което системно е пребивано от баща си, а всички са знаели – съседи и близки, социални и училище, болницата, но никой не беше предприел мерки. Едва когато детето посегна на живота си и беше прието в болница, тогава се задействаха социалните служби. За съжаление има случаи, в които всички мълчим.
Какви са мерките, които се предприемат в кризисните центрове?
Когато едно дете е настанено в кризисен център и е тормозено с години, може да се каже, че то е „психически и физически разчленено“. Специалистите имат тежката задача да съберат тези парчета и да се опитат да помогнат на едно човешко същество, което е преживяло много и е загубило опората от най-близките си. Част от тези хлапета са продавани или са жертва на трафик в чужбина, имат толкова дълбоки травми, че са загубили представа кое е правилно и кое не. Работата на специалистите с тези деца не е лека, защото в тях има гняв, срам, обвинения, агресия и всичко е толкова интензивно, че специалистът трябва да положи не само усилия, но и да има много знания, за да се справи. Понякога успява, но понякога не.
Посочихте, че 80% от родителите използват шамарите за възпитание на децата си. На какво се дължи това?
Когато ударят детето си, повечето родители после съжаляват и изпитват угризения, че са го направили. Те използват шамара като възпитателно средство, когато са под силен стрес, емоционална нестабилност или просто не знаят какво да направят в дадена ситуация. Прибягването до шамара е начин, при който родителят се страхува да не се провали като такъв. Те не знаят какво друго да направят. Затова е важна ролята на специалистите, на неправителствените организации, на държавните институции, които да показват как да се възпитава без шамар, а с търпение. Така могат да се постигат подобри резултати не само за детето, но и за самия човек като родител.
Употребата на шамари като средство за възпитание предизвика напрежение сред обществото покрай Стратегията на детето. Кои са спорните моменти в документа според вас?
Всяка една държава трябва да има Стратегия за детето и това е записано в Закона за закрила на детето, който е приет през 2000 г. В България от 20 години е имало стратегии за детето. Кампанията срещу Стратегията за детето беше подета от широка дезинформация и пропаганда, идваща от организации и хора, които искат да натрупат известност покрай темата. Използваха се тролове и редица други комуникационни инструменти. Целта беше да се изплашат родителите, че „социални ще ти вземат детето дори ако откажеш да му купиш сладолед“. Изкараха се норвежки случаи, холандски проблеми, преекспонираха се случаи от България, разпали се истерия около детския телефон 116 111, който е част от европейска детска линия и пр. Най-големият проблем е, че държавата не застана и не обясни на гражданите каква е тази стратегия, защо се налага да я имаме и какво пише в нея. Напротив, държавните институции мълчаха, бяха нападани и гледаха отстрани какво ще стане. Когато започнаха да говорят, вече беше късно. НПО-та искат да няма закони, касаещи закрилата на детето. По този начин не се бори насилието срещу децата.
Получаваме данни за сигнали за насилие от различни места – Агенцията за социално подпомагане, прокуратура, МОН. Има ли начин, по който можем да проследим реално проблема?
Ние реално не знаем колко са децата, преживели насилие. Имаме едни данни в АСП, други в прокуратурата и трети в други институции. По този начин не може да се правят политики за децата. Това е въпрос на управление на държавните системи, а ние като Национална мрежа за децата, които помагаме на над 76 000 деца и 13 000 семейства годишно, виждаме, че тези системи са неработещи. Системата на закрила на детето е пред пълен разпад. Има текучество на специалистите, ниско заплащане, липса на кариерно развитие, претоварване със случаи, централизирана държавна администрация, неподготвени специалисти с работа с тежките случаи и пр.
Какви мерки могат да бъдат предприети за превенция от насилието над деца?
Най-важното е да има обединени усилия по темата за насилието и всички да работят на ниво превенция – при първия възможен случай да се предприемат мерки, за да не се стига до това едно дете да бъде насилвано с години и тогава да попадне в кризисен център. Трябват много кампании, обучения на родители, на специалисти, на общественици. Когато насилието е вече факт, то е доста по-скъпо за държавата и доста по-травмиращо за всички, но най-тежко е за детето.
Визитка: Георги Богданов е изпълнителен директор на Националната мрежа за деца от 2009 г. Доктор по социология и антропология на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Независим консултант за България в Мрежата на Европейската социална политика от 2005 г. Президент на Child Pact – Регионална коалиция в черноморския регион за закрила на детето от 2017 г.
Източник: в-к Монитор
