Национално представително проучване за използването и ефекта от телесно наказание над деца бе проведено в България през лятото на 2018 г. в рамките на проект „Да отворим нова страница – Движение в помощ на деца срещу физическа заплаха и емоционална репресия“. Проучването бе реализирано от Агенция Ноема по поръчка на Национална мрежа за децата, която партнира на Фондация ПУЛС в реализирането на проекта.

88% от родителите осъзнават, че шамарите са неефективно възпитателно средство, но голяма част от тях продължават да ги прилагат. Въпреки че използването на физически наказания намалява през последните 5 години, около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики като пространствена изолация, ненамеса при опасност от нараняване, причиняване на дискомфорт чрез стоене в неудобна поза или подлютяване. Делът на родителите, които системно прилагат подобни практики, е около 1/4.

Това показват данните от национално представително проучване, проведено от Агенция Ноема по поръчка на Национална мрежа за децата в цялата страна, което включва както родители, така и млади хора/ бъдещи родители и деца. Изследването представя и сравнителна информация с данните от проучване, проведено преди 5 г. от агенция ЕСТАТ.

Участниците в изследването споделят, че прибягват до тези средства в момент на афект, безсилие и когато се страхуват, че ще загубят контрол над негативното поведение на детето си. Около 30% от родителите споменават гняв и обида като причини за прилагане на телесно наказание. Все повече родители осъзнават вредните последици и съответно, оценяват негативно прилагането на телесни наказания и други травмиращи практики. Нагласите по отношение на телесното наказание се променят към по-умерени и по-малко противоречиви, но остават в голяма степен консервативни. Тревожен е фактът, че „твърдите“ привърженици на телесното наказание остават константен дял от настоящите и бъдещи родители.

Важно е да се отбележи, че респондентите възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата – обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. Това, заедно с обществената неприемливост, е една от причините подобни практики да се прилагат по-често вкъщи, отколкото на обществени места.

Институционалната среда също не се справя добре с премахването на телесни и сходни наказания. Изследването потвърждава, че в училищата и детските градини подобни практики са също често разпространени: 41% от родителите споделят, че децата им са потърпевши от вербално насилие; 22% – свидетелстват за телесно наказание като удар или причиняване на болка, а 14% – за практики на игнориране. Проучването показва, че е налице срив в доверието към държавата като към легитимен агент, гарантиращ правата на децата. Делът на родителите и младите хора, които биха се обадили на тел. 112 при малтретирано дете, е намалял съответно с 22 и с 30 пункта; държавните институции не се разпознават като подпомагащи родителите в осъществяването на позитивно възпитание. В същото време, обаче, се наблюдава стремеж към повишаване на обществената отговорност – намалели са отрицателните нагласи към намесата на странични наблюдатели и съобщаването в случай на насилие към дете. Докато през 2013 г. 80% от хората са смятали, че намесата в семейните разправии на други хора води само до неприятности, то през 2018 г. делът им е спаднал на 56%.

Проучването установява още чувствително повишаване на нивото на тревожност сред родителите и младежите през последните 5 години. Ако пред 2013 г. хората, които са оценявали своето населено място като „най-безопасно“ или „по-скоро безопасно за деца“, са били около половината от респондентите, днес те са около 40%. Преди 5 г. агресията между децата изобщо е отсъствала от списъка на най-сериозните рискове за децата в България. Днес тя е поставена на първо място по опасност от родителите, заедно с разпространението и злоупотребата с вещества като алкохол, цигари, наркотици. Днес най-често идентифицираните рискове за децата в България са разпространението и злоупотребата с вещества (алкохол, цигари, наркотици), агресията между децата, опасността от инциденти и катастрофи и лошата приятелска среда.

Тези комбинирани фактори водят до тенденция детето и възпитанието все повече да се свързват с напрежение и стрес, отколкото с щастие и удовлетворение. Причината за това са все по-големите изисквания към родителите как да осъществяват възпитанието, на фона на все по-голямата им самотност в това предизвикателство. Ако по времето, когато днешните родители са били деца, възпитанието се е възприемало като отговорност на цялото общество, днес то се възприема като задача единствено и изцяло на родителите. В големите градове тези тенденции се усещат по-ясно, поради по-напрегнатия ритъм на живот и относително по-малката помощ, която получават родителите от страна на разширеното семейство. Повишената тревожност за децата и по-голямата отговорност на родителите имат като резултат стремеж към по-голям контрол върху детето във всички основни аспекти на неговия живот.

Общуването с децата се превръща във все по-голяма ценност, но и все по-остро се усеща нейният дефицит. В сравнение с данните от 2013 г. видимо намалява времето, което родителите прекарват с децата си. Времето, отделено за общуване, заема най-малка част от родителското време за децата – около 14-15%.

Напрегнатото ежедневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за неразбиране на причините за нежелано поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем. В същото време, едва 30% от родителите са търсили информация във връзка с проблем с дете. Име на конкретна организация или институция в помощ на децата са в състояние да посочат около 5-6%.

Обществените институции с потенциално отношение към подкрепата на възпитателния процес не се припознават като полезни за родителите, а като безучастни към потребността от подкрепа или като по-скоро санкциониращи, отколкото помагащи.

Проучването се реализира в рамките на проект „Да отворим нова страница – Движение в помощ на деца срещу физическа заплаха и емоционална репресия“, който се изпълнява от Фондация П.У.Л.С., Перник. Партньори по проекта са Национална мрежа за децата, EVRIS – Исландия, UMAR – Португалия и Hope for Children – Кипър. Проектът се финансира от Програмата за правата, равенството и гражданството на Европейския съюз.

Целта на проекта е, следвайки добрите практики от Исландия, да се създаде и пилотира програма в 3 държави (България, Португалия и Кипър) в посока на признаване и овластяване на децата и техните родители, както и на институциите за прекратяване на моделите, при които се използва телесно наказание и емоционално насилие над деца, както и на иницииране на процес на самосъзнаване на личната стойност на най-младите членове на обществото.

Резюме на Проучването

Доклад Проучване телесно наказание 2018

Презентация_Проучване телесно наказание 2018

Национално представително проучване на нагласите към телесното наказание в Португалия

Защо детето се тръшка и пищи, когато му поставяме ограничения?

На първо място, когато детето се тръшка или пищи, трябва да се опитаме да разберем и да попитаме детето, ако е достатъчно голямо, защо се случва това. Ако детето е малко, е необходимо да си зададем въпроси като „Дали детето е гладно? Дали не му е много топло/студено? Дали не е много уморено? Дали не се разболява?“ Понякога, когато поведението на детето е крайно, съществува обективна причина за това, която може да ни е убягнала. Удовлетворяването на тази нужда или причина може да се окаже разковничето за край на нежеланото поведение. Може обаче случаят да не е такъв.
Децата имат различни начини да „изпитват“ или „проверяват“ устойчивостта на своите родители. Често пъти тези проверки се изразяват в пищене и тръшкане. Това е начин детето да провери границите на своите родители и доколко сигурно може да бъде то в родителите си. Всеки път, когато се тръшка и пищи, детето прави опит да се пребори/премери с родителя си и така да си докаже кой е по-силен. Всяка постигната „победа“ носи двойствено преживяване на детето: от една страна това носи преживяване за сила и мощ; от друга страна у детето се формира базисна несигурност и страх, заради липсата на устойчивост у родителите.

Какво да направим, ако детето продължава да го прави дори и след като сме му обяснили и сме се опитали да го успокоим?

– Да запазим спокойствие. Да не показваме че сме ядосани и засрамени.
– Да обезопасим пространството около детето, за да не се нарани и да го оставим.
– Ако има опасност да се нарани, да го гушнем, да го притиснем до себе си и да започнем да говорим тихо и успокоително.
– Да му кажем, че ще поговорим пак, когато се успокои.

Колко пъти трябва да повтаряме и защо детето не разбира от една дума?

Всеки път, когато се тръшка и пищи детето проверява „дали този път няма да мине това и да ми разрешат“, доколко мога да вярвам в родителите си. Тези опити продължават, дотогава, докогато детето не бъде сигурно в устойчивостта на мама или татко.

Какво да правим с глезените и капризни деца?

Често пъти в забързаното ежедневие, което имаме и малкото време, което отделяме на децата си като родители, се стремим да им доставим максимално удоволствие и радост. Това ни помага да слагаме по-трудно ограничения и децата ни трудно успяват да се ориентират и да сложат сами ограничения на себе си. „Глезени и капризни” деца наричаме децата, които нямат установени граници – кое е позволено и кое не. Ние като родители е важно да казваме и показваме на децата в какви граници трябва да се „движат“, какво е позволено, кога е позволено. Най-добрият начин и най-разбираем за детето би бил личният пример от родителя – да покаже на детето си какво е добре и какво не е добре да прави.

Кога да оставим детето да решава – свобода или свободия?

От най-ранна детска възраст на детето е добре да се дава право/свобода на избор. Свободата да избира не трябва да бъде безкрайна. Добре е изборът да бъде между 2-3 алтернативи, които ние предварително сме преценили, че са уместни. Това помага на детето да изгради преживяване за свобода да реши и в същото време носи информация за граница – няма безкрайни възможности.

Как се изгражда авторитетът на родителя и шамарите помагат ли за това?

Авторитетът на родителя се изгражда с постоянство, устойчивост и внасяне на преживяване на сигурност у детето. Шамарите са „враг“ за изграждането на преживяване на сигурност, тъй като носят информацията на детето, за преживяване на безпомощност на родителя. „Не е могъл да се справи, затова ми удари шамар.“

Кои са заместителите на шамарите?

– Разговор, защо не може да се случи това, което иска детето сега и дали и кога е възможно то да се случи.
– Да бъде санкционирано, съобразено с възрастта, но да се запазят правата на детето. Вижте повече в Конвенцията на ООН за правата на детето
– Да бъде помолено да отиде за определено време на уединено място, за да помисли за станалото (Коя е причината, то да прояви дадено поведение и какви са последиците върху него и другите), след което да бъде поканено на разговор.
– Да му бъде обяснено как се чувства родителят от неговата постъпка.
– Да се използват моменти за похвали и поощрение, за да се стимулира кооперативността на детето.

Какъв е ефектът от шамара и обидните думи?

Ефектът винаги е негативен. Често пъти децата, които биват удряни, проявяват агресия към животни, други деца и възрастни. Те растат с ниско самочувствие и са несправящи се. Формират представата за себе си като за деца/хора, които не стават за нищо. Приемат обидите буквално и за истина, щом са казани от родителя. Ако детето е нарочено за лошо, то тогава се стреми несъзнавано да докаже това твърдение и прави всичко възможно, за да го постигне.

Какво носи пляскането на детето? Какво изпитва то?

Когато детето бива пляскано, това му носи информация, че родителят му е безпомощен и/или не го обича. То изпитва гняв, тъга, безсилие. Колкото повече едно дете е удряно, то толкова повече свиква с пляскането и се стреми несъзнавано да достигне отново до него. За детето това е граница и то се стреми към нея.

Какво носи пляскането за родителя? Какво изпитва той/ тя?

Когато родителят пляска детето си, това му носи преживяване за безсилие, гняв, понякога вин, срам от несправянето. Наличието на тези чувства у родителите се потвърждават и от наскоро проведено в рамките на проекта „Да отворим нова страница в разбирането за телесното наказание“ национално представително проучване. Попитани какво изпитват след като упражнят телесно наказание върху детето, родителите отговарят именно това – безсилие, гняв, вина, страх, че губят контрола, срам от постъпката си.

Кога става въпрос за инат и кога детето по-скоро се самоутвърждава?

Когато говорим за „инат” то е преди всичко „налагане” или „противопоставяне на родителя”. Отново говорим за изпитване на родителския капацитет и възможности. Важно е родителят да обясни своята позиция или поведение, които вероятно са различни от тази на детето и спокойно и ненараняващо достойнството на детето, да я наложи. Тук трябва да подчертаем нещо основно: важно е също така да чуем своето дете и да се опитаме да изясним за нас като родители, какво точно има предвид то и кое прави толкова важно за него това противопоставяне. Защото понякога може да се окаже, че нуждата на детето е наистина важна и осъзната, а ние не сме успели да разберем това. Важно е ние като родители да умеем да сме себе-рефлексивни и да можем да търсим алтернативи във възпитанието.

Какво ни казват белите, които децата правят?

Белите на децата винаги са сигнал за внимание към родителите. Понякога този сигнал означава, че на детето му липсва внимание, друг път – че се случва нещо и трябва да се реагира. Това може да бъде ситуация на насилие в училище или нещо друго, което тревожи детето.
Важно е как отбелязваме тези „бели” . Те могат да бъдат забелязани и да поговорим с детето за неговите мотиви и вътрешни подбуди. Могат да бъдат санкционирани, но да не бъдат „дълго“ отбелязвани/ назидателно преповтаряни, защото това води до обратен ефект. Води до акцентиране върху поведението и фиксиране върху проблема.

Как грешката да води до учене, а не до наказание?

Всяка грешка от страна на детето е добре да бъде използвана, за да може то да се поучи от нея. Точно затова, реакцията на родителя трябва да бъде поучителна, а не наказателна.
Важно е детето да бъде оставено (доколкото е възможно за съответната възраст), контролирано от родителя, да понесе последствията от поведението си, стига това да не води до нараняване.